Селото е в състава на Община Лесичово и се намира в северозападния ъгъл на Пазарджишка област. Разположено е върху югозападния склон  на Елшишко-Боримечковския рид, на едноименното Юрушко дере – Криви дол при Лесичово. Надморската му височина е 510 м. Склонът е сравнително полегат, със заоблената височина Калето /719 м/ и височините Сиври Мусал /922/, Каратепе /874/ и др.

Боримечково е сборно съставно село без изход от четири съединени юрушки махали: Окчули, Джафарли, Оручли и Дуванли. Юруците са тюркска етническа група, отличаваща се с номадския си начин на живот. Говорят турски език и са мюсюлмани.

 Все още сред по-възрастните жители на общината селото е известно и като Юруците /Еруците – диалектно/. 

От областния град отстои на 35 км.  

Сведения за селото намираме и в „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. След обявяване на въстанието  в Панагюрище четата на Бенковски минава и през юрушките махали.

Горският район, в който е разположено селото, е богат на редки и застрашени от изчезване растителни видове. Голяма част от тях са български и/или балкански ендемити. Установени са над 110 вида с национален статус за защита: урумово лале, нежен лопен, давидов мразовец, персийски крайспорник, горска съсънка, одрински лопен, арабска етионема и др. Това налага забраняването на редица дейности, сред които нерагламентирани сечи, откриване на кариери, добив на камъни и пясък, изхвърляне на отпадъци и всичко, което застрашава и загрозява. 

Защитените местности са под закрилата на закона - с цел запазване на ландшафта, опазване, поддържане или възстановяване на екологичния вид на местообитанията на характерните растителни и животински видове. Това от своя страна е предпоставка за научни изследвания, образователни дейности, екологичен мониторинг, възможности за туризъм и за духовно обогатяване.

 

 

 

Името на селото е с турски произход. Землището в далечното минало е използвано за оризища. Работници от съседните села и Шоплука са идвали тук за препитание. За почистването на ориза от люспите /арпата/ е построена първобитна оризочукачка /динкя/ на водоскока Синан арк. Тя представлявала два каменни кутела и два големи дървени чука, задвижвани от водно колело. Постепенно около динкята работниците започнали да струпват малки къщички и така се появило Динкьой – с 50 къщи и 190 жители. Това се случва приблизително около 1720 г
Етническите групи открай време и в момента живеят в разбирателство и градивна взаимопомощ.
Селото е разположено в най-западната част на Горнотракийската низина, на левия бряг на Тополница. Отстоянието до най-близкия град – Пазарджик, е 12 км.
Землището на селото се простира върху полите на Средна гора, между Каратепе - граничната височина на землището на Калугерово, от запад, и щърковската най-висока точка - Върха, от изток. В по-голямата си част е равна територия, за което свидетелства и името на местността Равнака.
По данни от последното преброяване Динката е село с 1 161 жители.
Динката е населено място с трайна тенденция за увеличаване на жителите.
Потенциалът на земеделските земи се счита за предпоставка в развитието на селото. Могат да се отглеждат почти всички видове селскостопански култури. Има подходящи условия за развитие и на животновъдството.
В последните десетилетия впечатление правят добре обработените и подредени земеделски земи, по които във всеки работен сезон се трудят грижовни стопани – възрастни и млади.

 

 

 

В община Лесичово, а и в цяла България, Калугерово е известно като първото Евросело. Инициативата е на един от кметовете му - Сергей Вачев. Този статут то получава точно на 25 април 2005 г. – в деня на подписването на Люксембургския присъединителен протокол.
Близкото му разположение до областния град, опазените традиции, модернизирането и поддържането на добро културно, икономическо и социално ниво са причина животът в него да е пълноценен и то да е винаги оживено.
Селото има собствен герб, изработен от дърворезбаря Димитър Банчев и дарен на кметството. От едната му страна са изобразени манастирът и могилите с останки от тракийски селища. От другата е новото време – винарската изба, индустриалната зона и обширните поля, през които текат водите на Тополница.
Заело двата полегати бряга на Тополница, в подножието на най-южните склонове на Средна гора, селото навлиза в северозападната част на Тракийската низина. 18 км го делят от областния град Пазарджик; В южния му край минава АМ „Тракия".
Почвите в равнинната част на землището са плодородни, черноземни смолници. Хълмистата част е от кафяви горски почви, подходящи за лозя, тютюн, акация, маслодайни и етерични растения.
Надморската височина – 255 м, и средната годишна температура – 11,4 градуса по Целзий.
Историята му, както на повечето селища в този край, датира от дълбока древност. Селищни могили свидетелстват за кипящ живот - във времена, коренно различни от нашите.
През Калугерово са минавали два пътя с голяма важност. Единият е разклонението на Траяновия друм от Еледжик, минавал на запад от селото. Другият е съществувал през средните векове и в турско време и води от Пирдопския край по Тополница до Пазарджишкото поле. Според легендите, тук в първото хилядолетие след Христа възникнала малка християнска обител с мирни трудолюбиви калугери, която прераства в православния манастир „Свети Никола", известен и като „Свети Николай". Оттам е и името на селото.
Селището е известно с още две имена – Гелвере и Сребрино.
Началото на летоброенето на селото е от периода 1450-1500 г. Пръв го споменава с името Калугерово белгийският пътешественик Корнелий Дуплиций Шепер, минал оттук през 1533 г., на път за Виена.
През 1870 г. Стефан Захариев в своята книга „Татар-Пазарджишката кааза" пише, че Калугерово брои 200 къщи, една черква едно училище с 50 ученици, един метох на манастира „Свети Никола", един чифлик, няколко бояджийски дюкяна, лозари, земеделци и скотовъдци. И всички са българи.
Поради обстоятелството, че селото е пострадало много по време на Априлското въстание - повече от половината му къщи са опожарени и част от жителите му се изселили, при преброяването през 1884 г. населението е 1 304 души.
В навечерието на Втората световна война селото е водещо в Северозападна Тракия с изобилното си селскостопанско производство, с прочутото калугеровско вино и бурния си политически живот.

 

 

 

Селото е построено върху северните поли на две височини, които са част от Бошулско-Величковските възвишения. По-високата е Сауджак, или Айкън каракая – 431 м, по-ниската е Каеджик – Каменна могила, с височина 346 м. През него минава Селското дере – приток на р. Тополница, която отстои на 500 метра. Разположението му е изцяло върху десния й бряг. Изложението е североизточно. Надморска височина – 260 м.
Този бряг на Тополница, за разлика от другия, е висок. Представлява тераса с височина20-22 м, отдолу друга, с височина 4 м. Това са остатъчни височини, изградени от порфирен гранит – богат на ортоклаз, той се използва в производството на порцеланови изделия.
Полегатите склонове и равнището под селото са от глинесто-песъчливи , отчасти дребнокаменисти насипи, много подходящи за отглеждане на лозя.
Както в целия описван регион, така и в землището на Памидово има останки от селища с различна древност. Най-интересната находка е тракийски жертвеник /олтар/ от трети век от н.е. и надгробна тракийска изправена плоча с надпис от втори-трети век от н.е. Недалеч от селището има тракийски могили. По на юг, на километър от селото, има останки от друго изчезнало старо селище.
На километър и половина югоизточно от селото се забелязват обилни следи от живот: мраморни камъни, тухли, керемиди, големи делви, водопроводни кюнци, римски монети и две бронзови фигурки. Вероятно става дума за тракийско светилище.
Че землището на Памидово е било обитавано от траки свидетелстват и 13-те могили, пръснати из него, главно покрай Тополница. В археологически източници се съобщава, че при оране в развалините на старо селище, без да е уточнено кога и при кое от двете, са намерени две тетрадрахми на Филип Втори, 2 сребърни статера на град Истрос – Малка Скития, 3 диобъла на град Перион – Мала Азия, и 5 монети на тракийския Херсонес, както и римски дерони от втори и трети век.
Историята с именуването на селото е интересна с превратностите на тълкуването. В документа от 1576 г. пише, че идва от „шахилер", което означава богат влиятелен човек. Такъв вероятно е бил основателят му. Предположението, че името идва от „шахин" – сокол, отпада, тъй като селото не е регистрирано като доганджийско. В четиридесетте години на 20.век е преименувано на Царско, като се прави свободен превод на персийската титла шах. През 1946-а година се прави опит да бъде именувано Република, докато най-после по предложение в специалната комисия в Министерството на народната просвета е взето решението селото да бъде Памидово - за увековечаване на прекрасното грозде, отглеждано тук, и прекрасното вино памид.
Памидово е събрано склоново село с кръгла форма.
През 1938 г. е основано читалището. Дадено му е името на поета революционер Христо Ботев.
Според последното преброяване през 2022 г. в Памидово има регистрирани 335 жители.
Памидово, както доста села в България, в последните десетилетия преживява своеобразен Ренесанс. Връщат се да живеят тук отдавна напуснали го памидовци - реализирали се и удовлетворени от живота, вече пенсионери, или чужди хора, избрали селото за свое. Съчетавайки удобствата на модерния свят и спокойствието на естествената среда, мястото наистина е неповторимо.